Анализ на “Змийското яйце” на Ингмар Бергман
“Змийското яйце” е вторият англоезичен филм на шведският режисьор Ингмар Бергман (след “The Touch”). Неговите творби, сред които “Персона”, “Есенна соната”, “Сцени от един семеен живот”, разработват основни екзистенциални теми – смъртта, самотата и вярата. Бергман пише повечето от сценариите си сам, процесът често отнема месеци и години. Режисьорът работи с постоянен екип от актьори – Макс фон Сюдоф, Биби Андершон, Лив Улман (в ролята на Мануела). От 1953 г. негов оператор е майсторът на светлината Свен Нюквист. За разлика от повечето арт кинематографисти Бергман никога не е имал проблеми с финансирането на филмите си. Той остава в Германия до 1982 г., когато заснема “Фани и Александър”.
Преследван от шведските власти заради укриване на данъци, Бергман се премества да живее в Мюнхен (1976 г.), където се запознава с продуцента Дино де Лаурентис и Хорст Вендланд, който е изпълнителен продуцент на филма. С голям бюджет за неговия стандарт, Бергман успява да построи големи декори, да увеличи екипа си – от 10 на 100 човека и да наеме холивудска звезда – Дейвид Карадайн. По този начин, финансиран с немски капитал, се ражда един по-различен филм на Ингмар Бергман.
Действието се развива в рамките на една седмица (от 3 до 11 ноември) през 1923 г. в Берлин. Фабулата на “Змийското яйце” се концентрира върху съдбата на двама отчаяни персонажи, които бавно се сриват под тежестта и ужаса на тяхната съдба. Германия буквално се разпада покрай тях, германската марка се е обезценила, безработицата е в гигантски размери, а Хитлер крои планове за завземането на властта.
Несъмнено първият елемнт, който зрителите забелязват в “Змийското яйце” е атмосферата. Филмът е издържан в тъмни, мрачни, дори убити цветове, сивотата е завладяла кадъра – това конотира чувството на безизходица, пустошта е не само в къщите, но и в душите на хората. Зрителят открива дори апокалиптични елементи – дъждът е представен като потоп, който трябва да промени живота из основи и да отмие всичко старо и грешно.
Първите епизоди са запомнящи се – боклуците, сред които пълзят безброй плъхове, чиято единствена роля е да създадат усещането за наближаваща смърт, която е предадена достатъчно натуралистично, без да се показва излишна жестокост. Смъртта дебне зад всеки ъгъл в този филм – във всекидневните разговори на хората, на улицата, където дори властите подстрекават насилието, в моргата; дори може да се усети отровата, която се носи във въздуха. Въвеждащите кадри представят безизразните лица на хората от тълпата, които ще станат жертва на собственото си бездушие.
Главният герой Авел е от еврейски произход – още в началото се изтъква зараждащата се омраза (чрез пресата), която след години ще заеме катастрофални за човечеството измерения. Чрез филма се прави не особено успешен опит за нейното обяснение – тя се крие (поне според филма) в изключително мизерните условия на живот в следвоенна Германия, завладяна от рецесия и икономическа катастрофа. Ражда се апатията, покорността, примирението на немците – целият народ ще стане жертва на най-ужасяващият експеримент в цялата човешка история, плод на безумието на няколко хора. Идеята за експеримента е една от основните във филма “Змийското яйце”. Доказват го и думите на доктора: “всъщност всичко е експеримент”. Оказва се, че д-р Вергерус е прототип на социалната машина, която безцеремонно се подиграва с хората, които са я създали и които всъщност я изграждат; този социален ред, въпреки че се самоунищожава, изключително трезво преценява обществото, което ще заеме мястото му – общество, изтъкано от омраза и управлявано от един единствен човек – най-разрушителният живял някога.
Именно епизодът с разговора между доктора и Авел в подземието на клиниката разкрива това – чрез думите на Вергерус се разкрива истината за Хитлер, в която никой не иска да повярва, а напротив – приемат го с известна доза присмех. Макар и прекалено плитко изграден в смисловата си натовареност (усеща се и идеологическата жилка) епизодът пределно, дори прекалено ясно маркира отново две територии – тази на трезвомислещите, макар и социално обезверени хора, и тази на цирка (смешната, несериозната) – територията, от която не с гръм и трясък, а с гласовете на маргиналните хора (малките) и почти неусетно ще навлезе Хитлер.
Основните герои са маргинализирани – хора от дъното на социалната пирамида. Но именно тези герои откриват най-дълбоките и важни, макар и жестоки, истини – примирението, липсата на желание за борба, раболепието водят до смърт – смъртта на човечността у хората. Мануела най-ясно изразява същността на онова време: “хората са загубили бъдещето си”. Интересен е и диалогът между проститутката и Авел:
проститутката: “ела вкъщи с мен. Там е топло. Ще го направим както искаш. Имаш долари, нали?”
Авел: “да пропаднеш в ада дано!”
проституката: “а ти къде мислиш, че се намираме?”
Филмът е изграден на основата на противоречията. Като контрапункт на цялата социална безизходица в Германия се противопоставя главният герой Авел Розенберг – той идва от цирка – място за забавление, мястото, в което забравяш всичките си грижи. Той е чужд за германското общество – идва от друго пространство, в което царят различни закони. Авел се опитва да се завърне в своя свят чрез пиянството и посещенията в кабарето, в което работи Мануела (кабарето носи същата смислова натовареност като цирка). Но за него настъпва спасението – той напуска този свят толкова ненадейно, колкото и навлиза в него – “никой не го видя повече” – експериментът се оказва неуспешен. Името му не е случайно – първосигнално води до референция с библейската история за Каин и Авел. Тук ролите, обаче, са разменени – принесеният в жертва е Каин (братът Макс) – той се превръща в един от много успешни експерименти, които проследяваме във филма. Макс е първата жертва на змийската отрова – още в началните кадри, един от епизодичните герои разкрива зловещата истина – “наоколо се върши отровителство”.
Символиката във филма е сравнително достъпна – символите са ясно доловящи се и лесно тълкуваеми. Основният сред тях, който не случайно присъства още в заглавието, е този на змията – човекът и змията винаги са били противопоставящите се, но и допълващи се съперници. Змията се намира в частта от неговото съзнание, което най-малко се контролира от него. Тя олицетворява ниските пластове на психиката, тъмната й страна, всичко рядко, неразбираемо, тайнствено. Въпреки това няма нищо по-обикновено от една змия, нищо по-просто. Но без съмнение няма и нищо по-скандално за съзнанието именно поради тази простота. На чисто пространствено ниво змията принадлежи на долната земя; тя е инструмент на смъртта. Събрана със символа на яйцето това значи само едно – зараждащото се зло. Но това зло не е плод на нищо друго, освен на пороците на хората.
Змийското яйце е образ на бъдещото поколение за което говори д-р Вергерус – “през мембраната се вижда завършеното влечуго”. Неговите думи непосредствено насочват зрителя към странния начин, по който той се самоубива – гледайки агонизиращото си лице в огледало. Огледалото в този случай изпълнява магически функции – начин да погледнеш в бъдещето.
Малко странен и изненадващо построен, но достатъчно запомнящ се, е епизодът с убитият на улицата кон и жената, която предлага плътта му с думите “ще купите ли”? Символът не е избран случайно - на немски mahrt (кобила) е хтонически демон, символ на смъртта, т. е. вкусвайки от месото му се превръщаш в част от ритуала на обричането на човешките души на гибел; социалната безизходица и най-вече гладът водят и до духовна смърт.
Дистанцирайки се от факта, че този филм е финансиран с немски пари, което за повечето хора означава, че е създаден с единствената мисъл донякъде да оправдае поведението на един цял народ, на едно цяло поколение, "Змийското яйце” е опит да се надникне в човешката душевност, да се докаже нейната крехкост, колко лесно се разрушават моралните принципи и човешката солидарност под тежестта на социалния експеримент. За съжаление Бергман не успява да изгради цялостен образ на своите герои – липсва дълбочината при тяхното представяне, не се разглеждат достатъчно подробно мотивите им – това, че са жертва на експеримент не може напълно да експлицира действията им. Въпреки това произведението на Бергман успява да накара зрителя да потърси някои от отговорите на въпросите, които винаги са вълнували човека – и именно това е неговата най-силна страна.
Яко Молхов
Преследван от шведските власти заради укриване на данъци, Бергман се премества да живее в Мюнхен (1976 г.), където се запознава с продуцента Дино де Лаурентис и Хорст Вендланд, който е изпълнителен продуцент на филма. С голям бюджет за неговия стандарт, Бергман успява да построи големи декори, да увеличи екипа си – от 10 на 100 човека и да наеме холивудска звезда – Дейвид Карадайн. По този начин, финансиран с немски капитал, се ражда един по-различен филм на Ингмар Бергман.
Действието се развива в рамките на една седмица (от 3 до 11 ноември) през 1923 г. в Берлин. Фабулата на “Змийското яйце” се концентрира върху съдбата на двама отчаяни персонажи, които бавно се сриват под тежестта и ужаса на тяхната съдба. Германия буквално се разпада покрай тях, германската марка се е обезценила, безработицата е в гигантски размери, а Хитлер крои планове за завземането на властта.
Несъмнено първият елемнт, който зрителите забелязват в “Змийското яйце” е атмосферата. Филмът е издържан в тъмни, мрачни, дори убити цветове, сивотата е завладяла кадъра – това конотира чувството на безизходица, пустошта е не само в къщите, но и в душите на хората. Зрителят открива дори апокалиптични елементи – дъждът е представен като потоп, който трябва да промени живота из основи и да отмие всичко старо и грешно.
Първите епизоди са запомнящи се – боклуците, сред които пълзят безброй плъхове, чиято единствена роля е да създадат усещането за наближаваща смърт, която е предадена достатъчно натуралистично, без да се показва излишна жестокост. Смъртта дебне зад всеки ъгъл в този филм – във всекидневните разговори на хората, на улицата, където дори властите подстрекават насилието, в моргата; дори може да се усети отровата, която се носи във въздуха. Въвеждащите кадри представят безизразните лица на хората от тълпата, които ще станат жертва на собственото си бездушие.
Главният герой Авел е от еврейски произход – още в началото се изтъква зараждащата се омраза (чрез пресата), която след години ще заеме катастрофални за човечеството измерения. Чрез филма се прави не особено успешен опит за нейното обяснение – тя се крие (поне според филма) в изключително мизерните условия на живот в следвоенна Германия, завладяна от рецесия и икономическа катастрофа. Ражда се апатията, покорността, примирението на немците – целият народ ще стане жертва на най-ужасяващият експеримент в цялата човешка история, плод на безумието на няколко хора. Идеята за експеримента е една от основните във филма “Змийското яйце”. Доказват го и думите на доктора: “всъщност всичко е експеримент”. Оказва се, че д-р Вергерус е прототип на социалната машина, която безцеремонно се подиграва с хората, които са я създали и които всъщност я изграждат; този социален ред, въпреки че се самоунищожава, изключително трезво преценява обществото, което ще заеме мястото му – общество, изтъкано от омраза и управлявано от един единствен човек – най-разрушителният живял някога.
Именно епизодът с разговора между доктора и Авел в подземието на клиниката разкрива това – чрез думите на Вергерус се разкрива истината за Хитлер, в която никой не иска да повярва, а напротив – приемат го с известна доза присмех. Макар и прекалено плитко изграден в смисловата си натовареност (усеща се и идеологическата жилка) епизодът пределно, дори прекалено ясно маркира отново две територии – тази на трезвомислещите, макар и социално обезверени хора, и тази на цирка (смешната, несериозната) – територията, от която не с гръм и трясък, а с гласовете на маргиналните хора (малките) и почти неусетно ще навлезе Хитлер.
Основните герои са маргинализирани – хора от дъното на социалната пирамида. Но именно тези герои откриват най-дълбоките и важни, макар и жестоки, истини – примирението, липсата на желание за борба, раболепието водят до смърт – смъртта на човечността у хората. Мануела най-ясно изразява същността на онова време: “хората са загубили бъдещето си”. Интересен е и диалогът между проститутката и Авел:
проститутката: “ела вкъщи с мен. Там е топло. Ще го направим както искаш. Имаш долари, нали?”
Авел: “да пропаднеш в ада дано!”
проституката: “а ти къде мислиш, че се намираме?”
Филмът е изграден на основата на противоречията. Като контрапункт на цялата социална безизходица в Германия се противопоставя главният герой Авел Розенберг – той идва от цирка – място за забавление, мястото, в което забравяш всичките си грижи. Той е чужд за германското общество – идва от друго пространство, в което царят различни закони. Авел се опитва да се завърне в своя свят чрез пиянството и посещенията в кабарето, в което работи Мануела (кабарето носи същата смислова натовареност като цирка). Но за него настъпва спасението – той напуска този свят толкова ненадейно, колкото и навлиза в него – “никой не го видя повече” – експериментът се оказва неуспешен. Името му не е случайно – първосигнално води до референция с библейската история за Каин и Авел. Тук ролите, обаче, са разменени – принесеният в жертва е Каин (братът Макс) – той се превръща в един от много успешни експерименти, които проследяваме във филма. Макс е първата жертва на змийската отрова – още в началните кадри, един от епизодичните герои разкрива зловещата истина – “наоколо се върши отровителство”.
Символиката във филма е сравнително достъпна – символите са ясно доловящи се и лесно тълкуваеми. Основният сред тях, който не случайно присъства още в заглавието, е този на змията – човекът и змията винаги са били противопоставящите се, но и допълващи се съперници. Змията се намира в частта от неговото съзнание, което най-малко се контролира от него. Тя олицетворява ниските пластове на психиката, тъмната й страна, всичко рядко, неразбираемо, тайнствено. Въпреки това няма нищо по-обикновено от една змия, нищо по-просто. Но без съмнение няма и нищо по-скандално за съзнанието именно поради тази простота. На чисто пространствено ниво змията принадлежи на долната земя; тя е инструмент на смъртта. Събрана със символа на яйцето това значи само едно – зараждащото се зло. Но това зло не е плод на нищо друго, освен на пороците на хората.
Змийското яйце е образ на бъдещото поколение за което говори д-р Вергерус – “през мембраната се вижда завършеното влечуго”. Неговите думи непосредствено насочват зрителя към странния начин, по който той се самоубива – гледайки агонизиращото си лице в огледало. Огледалото в този случай изпълнява магически функции – начин да погледнеш в бъдещето.
Малко странен и изненадващо построен, но достатъчно запомнящ се, е епизодът с убитият на улицата кон и жената, която предлага плътта му с думите “ще купите ли”? Символът не е избран случайно - на немски mahrt (кобила) е хтонически демон, символ на смъртта, т. е. вкусвайки от месото му се превръщаш в част от ритуала на обричането на човешките души на гибел; социалната безизходица и най-вече гладът водят и до духовна смърт.
Дистанцирайки се от факта, че този филм е финансиран с немски пари, което за повечето хора означава, че е създаден с единствената мисъл донякъде да оправдае поведението на един цял народ, на едно цяло поколение, "Змийското яйце” е опит да се надникне в човешката душевност, да се докаже нейната крехкост, колко лесно се разрушават моралните принципи и човешката солидарност под тежестта на социалния експеримент. За съжаление Бергман не успява да изгради цялостен образ на своите герои – липсва дълбочината при тяхното представяне, не се разглеждат достатъчно подробно мотивите им – това, че са жертва на експеримент не може напълно да експлицира действията им. Въпреки това произведението на Бергман успява да накара зрителя да потърси някои от отговорите на въпросите, които винаги са вълнували човека – и именно това е неговата най-силна страна.
Яко Молхов
posted by YM at 2:25 AM
0 Comments:
Post a Comment
<< Home