Подгряване на вчерашния обед

Българското кино претърпя коренна промяна в последните години. Наред с някои стойностни филмови продукции, които, за жалост, са прекалено малко на фона на множеството безумни творби, рожба на известни и не дотам известни режисьори, родната кинематография се превърна в “мащеха”, която с много мъки отглежда малко, но за сметка на това доста безсмислени филми. Настина поставянето на диагнози и правенето на генерални обобщения за цяло едно изкуство, било то и българското кино, което напоследък не прави нищо освен да вегитира, е доста сериозна задача, която малко хора биха си позволили да изпълнят, а и моята скромна личност не си е поставила подобна мисия, но не мога да не забележа трайни течения в родната ни филмова действителност, които, ако не друго, могат да бъдат дефинирани като тенденция – тенденция към пошлост, комерсиалност, криворазбрана холивудска пищност и изключително метафизично, едностранчиво и еднообразно представяне на реалностите в България. Въпреки че в този случай много хора ще кажат, че в основата си киното е отражение на действителността, твърдение, с което аз никога не съм бил съгласен, преобладаващият брой опити за кино в България се провалят. Разбира се има и изключения, някои от които са наистина блестящи – “Писмо до Америка” е не само една от най-стойностните съвременни български продукции, но и филм, който съм сигурен, че ще заеме своето достойно място в родната ни история на киното.
Малко са качествата, които не достигат на филма на Костадин Бонев “Подгряване на вчерашния обед”, за да го превърнат в запомнящ се филм-събитие. Въпреки това преобладават положителните елементи, които, ако не друго, представляват светъл лъч за българското кино – доказателство за това, че може би има спасение.
Макар и прекалено опростено представено, всяка филмова творба може да бъде разглеждана в два плана: каква идея ни представя и, което е по-важно, как я представя. “Подгряване на вчерашния обед” показва историята на Македония, в периода от 1934 г. до смъртта на Сталин, през погледа на авторите и по-конкретно чрез живота на главния герой Катерина Вандева. По думите на режисьора Костадин Бонев Катерина Вандева е събирателен образ, в който има елементи от биографиите на реални лица. Решението си да заснеме филма в Македония режисьорът взема след като прочита романа на Миле Неделковски. Първата среща на режисьора и писателя, който впоследствие става и сценарист, се е състояла през 1998 г. Работата над филма започва след три години.
Вандева разказва перипетиите си пред екип млади кинодокументалисти. Сюжетът се заплита, когато внезапно от миналото изскачат онези, които навремето са й причинявали страдания, и започват да пречат на екипа да снима, като се опитват насила да вземат лентата. “Изстраданото послание на този филм, а и самият факт на създаването му, са дързък опит за хвърляне на мост над миналото, за освобождаване от неговите тъмни петна чрез изкуството" – това е анализът във в. "Черно море".
"Това, което сме се опитали да направим, е да универсализираме проблема за насилието. Най-общо казано, ние живеем в света на силните. Те определят начина, по който трябва да живеем и мислим. По тази причина те са хора на статуквото и искат да запазят вчерашното. Силните искат да подгряват вчерашния обед, защото желаят времето на силния никога да не свършва" – това са думи на Костадин Бонев пред в. "Дума".
Филмите, които универсализират проблема за насилието, сигурно са хиляди, а почти сигурно е, че техният брой и в бъдеще ще расте. А ако режисьорът си е поставил единствено тази задача, то определно не е успял, особено ако се търси някаква генерализация на категории. Стремежът към представянето на проблеми, актуални към момента на производството на филма (реално погледнато действието се развива в наши дни, всичко останало е ретроспекция) поне в контекста, който те са представени в творбата, не е дал особено положителен резултат. Можем да живеем в света на силните, но определено никой не може да определя начинът на живот на съвременния човек, а за неговия начин на мислене въобще не може да става въпрос. Ограничавайки се до рамките на историческото време във филма – може би. Все пак оставам с чувството, че борбата на отделния човек именно срещу тези стремежи на “силните на деня” да прекършат неговата индивидуалност, е в основата на филма – борба, която е обречена на успех.
Абстрахирайки се от идеологията, залегнала във филма, сред чиито продуценти се отличават Министерството на културата на Македония и БНТ, творбата на Бонев използва езикът на на киното умело. За съжаление заемките от сръбското кино, по-конкретно от филмите на Емир Костурица, или както е модерно да се наричат референциите, са повече от очевидни, като най-силно впечатление прави оркестърът и неговата роля във филма (в стаята на момичето, като стремеж към оздравяването й, на площада, когато тя се влюбва в унгарския офицер и пр, като ролята му, може би, е да обясни избора на музиката).
Въпреки твърдението на режисьора, че това не е търсено нарочно и че никога не си го е поставял като задача, образът на сърбите във филма е прекалено едностранчив. Те посягат, направо пребиват малки деца и възрастни жени, опитват се да изнасилват, обиждат и пр. Абсолютно показателен за това е началният епизод в училището, когато сръбският учител пребива малката Катерина заради това, че пише с български букви. Той става причина за появата на може би най-често срещания елемент в продукцията – лежането. Катерина Вандова лежи като малка, със смазани от учителя пръсти, лежи във вагона, когато пътува към сръбския лагер, лежи в самият лагер, но от друга страна дядо Ванде не може да заспи от години, до момента, в който не умира и сякаш Катерина наследява неговата болест. Докато е жив Ванде не спи, а сам копае гроба си. Филмът завършва и със символиката на съня: “олекна ми, може и да заспя…”. Моментът на смъртта, като израз на вечния и непробуден сън, е доста интересно реализиран във филма – това е и най-запомнящият се кадър – погребението на дядо Ванде – траурната процесия от черни сенки, изкачващи ковчега нагоре, сякаш към рая (успешно се травестира позицията горе – долу; изкачване – закопаване) – е израз на спасението, не на тъгата. Самотното дърво в композицията на кадъра също кореспондира с доста популярна символика.
Да се твърди, че филмът представлява изповед, ще е доста елементарно, въпреки че има някои елементи от творбата, като гласът зад кадър на главния герой, фактът, че тя разказва на телевизионния екип и пр, които сведетелстват за това. Творбата представлява по-скоро разказ, осъществен посредством необхватния език на киното, който ни прави свидетели на съдбата на една жена. Всеки отделен зрител би трябвало да отговори сам за себе си какво научава от тази съдба – историческия контекст, страданието и загубата на идентичност на македонците (българи), борбеността на една жена да отстоява своите и на родителите си принципи, чисто човешкия план на събитията като жаждата за власт, завистта, подмазвачеството, насилието като най-лесен начин за решаване на проблемите или всичко взето заедно.
Безспорно най-добре изграденият образ е този на Цена. Тя изминава най-дългият път в този филм – от дъщерята на някой, т. е. родовата обремененост, през мръсницата, до ролята на ангел-пазител на Катерина в лагера и накрая до смъртта, която за нея е доброволно избран акт на освобождаване.
Някои от най-запомнящите се епизоди и реплики във филма са: думите на Катерина “човек е във война с времето, ако говори, ще го надвие…”; “пълно е с хора, които не разбирам…”; реплика на един от героите “лайната са обществени…”, “продаде българското знаме на Хитлер…”; изхвърлянето на хляба в реката, падането на снимката на бащата на Катерина от стената, непосредстено след разпита и убийството на разпитващия и пр.
Кое е най-страшното, което може да сполети един човек във филм за насилието? Може би физическата болка? Авторите на филма поставят, може би самите не осъзнавайки това, един от най-страшните въпроси, с които всеки човек се е сблъсквал – въпросът за идентичността, за възможността да се самоопределиш като човек. Най-страшното в “Подгряване на вчерашния обед” не е болката от дървената пръчка, от оръжията или дори от изолацията. Най-ужасната съдба, която може да те сполети, е да забравиш името си. Именно заради това дядо Ванде, а след това и Катерина Вандева не спят – за да не забравят.
“Подгряване на вчерашния обед” е един нелош българо-македонски филм. За съжаление основният му недостатък е прекалената театралност, както в актьорската игра, така и в самата драматургия на филма, заедно с очевидната ограниченост при представянето на героите, особено тези от сръбски произход. От друга страна начинът на реализация на продукцията е похвален – умело се използват елементи като музикалния фон, ретроспекцията, тоналността на кадъра, осветлението и др, за чието съществуване съвременните български кинаджии сякаш са позабравили. Именно тези елементи разкриват най-добре основното достойнство на филма – да се опита да даде възможните отговори на въпроса доколко външните фактори определят човешкото поведение и до каква степен то се дължи на вътрешните убеждения, принципите и достойнството на всеки един от нас.